Великите европейци - Людвик Заменхоф

Превод: Представете си свят, в който можете да пътувате навсякъде и да разговаряте с всекиго, свят с един универсален втори език за всички. Това беше мечтата на доктор Людвик Заменхов, който измисли есперанто.

В превод от есперанто думата есперанто означава „който се надява”. Това наистина универсално описание свързва всеки отделен човек, който диша на тази планета, с всички останали. Мога да си представя как извънземен идва на Земята и се пита коя е най-общата характеристика на човеците. Лесно ще я намери – човек е, който се надява. Но прави човекът и други важни неща, разбира се:

Превод: Ям, пия, пиша. Аз ям, аз пия, аз пиша.

Това са наистина важни човешки дела, съответно - важни човешки думи, без които не може да мине нито един език, независимо дали естествен или изкуствен, национален или универсален. Не минава без тях и езикът Есперанто, създаден през последната четвърт на ХІХ век в полския, тогава руски, град Бялисток, от Ludwik Łazarz Zamenhof. Така поне звучи името му на полски. На майчиния му еврейски език то е Eliezer Lewi Samenhof, а на измисления от него есперанто - Ludoviko Lazaro Zamenhof.

В основата на създаването на Есперанто стоят две неща – една красива, но наивна идея и добри познания по различни езици. Идеята се ражда още в детството на Людвик. В родния му Бялисток, който тогава е в Русия, има  четири основни етнически групи – руснаци, поляци, немци и евреи. Те се ненавиждат помежду си. „В семейството ме учеха на любов към всички хора, а на улицата виждах да се реализира само омраза” – спомня си Заменхоф. Тогава решава, че хората се мразят, защото говорят различни езици и не се разбират. Оттам до идеята, че ако всички говорят един език, ще започнат да се разбират, крачката е малка. Да, идеята е наивна. Да, нещата не стават така. Да, различните интереси, а не езиковите различия са в основата на човешките конфликти. Но все пак е красиво, нали? Освен това – какво да си помисли малкият Людвик, той самият се чувства цялостен, макар руският да му е бащин, а еврейският – майчин език. Освен това знае немски, защото баща му го преподава, а знае и полски, защото е езикът на умните и културни хора. Научава също много добре френски, латински, гръцки и английски, учи и ползва италиански, испански и литовски. Това са общо 11 езика – и след години работа, Заменхов представя „Първата книга” под псевдонима д-р Есперанто, което после става нарицателно и за самия език. Това ме подсеща да ви попитам – слушали ли сте „Куин” на есперанто?

Можем да чуем кавър на есперанто и на прочутата песен на Ричи Валенс „La Bamba”.

Или предпочитате как мексиканецът Висенте Валдес покрива Франк Синатра с неочакваното, но разбираемо за всички „НовЙорк, НовЙорк”.

Можем да чуем на есперанто и още любими неща като „Аве Мария”…..

…..или коледния химн „Джингъл бел”.

А само за да ви докажа какво могат думите в този необичаен език, нека чуем как звучи и циганският химн „Джелем, Джелем”.

Някои смятат, че Есперанто е създаден с цел да замести естествените и националните езици – и това е сред основните критики към него. Нищо подобно. Идеята на Людвик Заменхоф е той да бъде помощен, допълнителен език, на който хората лесно да общуват, език, който да сплотява, не да разделя. Да кажем, че идеята е да се върнем във времето на Вавилонска кула. Според Библията, отначало при строежа на кулата хората са говорили един общ език и затова бързо са напреднали, издигнали я толкова високо, че заплашили да стигнат небето. Но боговете, за да избегнат риска от небостъргача и да ни държат по-лесно в подчинение, разделят човечеството, като му дават множество езици. Така или иначе, но май неочаквано бързо дори за самия си създател, в края на ХІХ и началото на ХХ век Есперанто намира почитатели по цял свят и се превръща в движение. В основата му е заложено то да бъде непартийно, наднационално, облагородяващо човека и обединяващо хората. През 1905 година в Булон-сюр Мер, Франция, се провежда първата от многобройните световни конференции на есперантистите, създава се и техният международен съюз. И това движение, макар с различна сила и широта на разпространение, продължава да съществува и до днес. И да настоява за любов и разбирателство между хората.

За своите 126-те години есперантистката идея преминава през много премеждия. По време на двете световни войни, разбира се, конгреси не се провеждат. Режимите на Мусолини и Хитлер забраняват и унищожават есперантистите – заради еврейския произход на движението и неговите принципи, които отричат национализма като най-голямото зло на човечеството, както пише още самият Людвик Заменхоф. Болшевиките пък отначало използват максимално възможностите на есперантзма и, прикрити под неговата маска, пръскат отровната си пропаганда. Така е до 1937 година, когато татко Сталин решава, че революцията му е победила и то вече не му е нужно – движението е забранено, а привържениците му – избити или подложени на гонения, включително в целия комунистически блок след войната. Промяна настъпва едва в края на 50-те години, след известното размразяване при Хрушчов.

Самият Людвик Заменхоф не доживява това. Отива си още през 1917 година, но преди това, освен с интересния си езиков експеримент, излиза пред света и с две теории, прекалено неприемливи за неговото време. Първата е от 1901 година и се появява в книга със заглавие „Хилелизъм - разрешаване на еврейския въпрос”. В нея Заменхов се отклонява от принципите на ционизма и твърди, че евреите трябва да се сближават с изповядващите други религии, да служат всеотдайно на държавата, в която живеят, а юдаизмът и иврит са си тяхна лична работа. Разбира се, еврейската общност не го прегръща от радост. Пет години по-късно пък съвсем никой не прегръща новата му теория, тъй наречения хомаранизъм, или идеята, че всички народи трябва да се обединят чрез общ език и вяра. Това звучи, сякаш Людвик Заменхоф в мисленето си за глобалния свят е отишъл далеч по-напред, отколкото дори нашето време е способно да преглътне. Но, както казах, той е щастливо мъртъв вече цели 96 години. Може би така той, глобалният човек, намира просто сигурен начин да избегне предразсъдъците, гоненията и разочарованията, породени от така типичното за човечеството неглобално мислене.