Великите европейци - Овидий

формите. О, богове – та нали ги превръщате вие –

почина мой вдъхновете, водете стиха ми неспирен

до настоящите дни от самото световно начало.

Няма как да се започне този разказ за Овидий, освен с началните думи от неговите знаменити „Метаморфози”. Всъщност – не, има и много други начини, но този е най-добрият. Всеизвестно е - животът на поетите не подлежи на преразказ със свои думи, защото животът на поетите е самата поезия.

Преди морето, земята, небето, покриващо всичко,

само един бе ликът на природата в тази вселена,

хаос наречен — сурова и неразчленена грамада —

нищо, освен тежина неподвижна и заедно сбрани

кълнове срещуположни на свързани зле елементи.

Историята на Сътворението, разбира се, свършва с човека и на практика се превръща в кратък, но съвършен химн за него, изпят от слабия иначе човек, наречен Овидий. Бог, или „природната по-добра сила”, както го нарича поетът, прави човека по познатия ни от Библията начин – като истински скулптор, той смесва шепа земя с плюнка и омачква добре творението си, като му придава „образа на боговете всевластни”. И как творецът превръща творението от играчка на божията естетика в господар на реалния свят?

Докато другите твари наведени гледат земята,

стори човешкия лик възвисен, за да вижда небето,

и повели на човека да свръща очи към звездите.

Ето как става тази метаморфоза.

Заради този човешки поглед към небесата веднага се сещам за историята на Фаетон. Фаетон е син на Климена, дъщеря на бог Океан, и Аполон, Феб или Хелиос, богът, който вози слънцето с колесница по свода небесен. Фаетон казва на приятелите си чии син е, но те не вярват и той отива за доказателства в двореца на Хелиос. Той го посреща с радост и от бащина гордост извършва голяма глупост - обещава да му даде всичко, което поиска. Фаетон, който цял живот гледа към небето, иска да кара колесницата и, колкото и да го разубеждава баща му, остава непреклонен. Хелиос, като истински бог пък, няма как да се откаже от дадената дума и, както обикновено, щом на едно място се съберат желания и предразсъдъци, ражда се трагедия. Фаетон подкарва страховитите коне, но не успява да ги удържи. Колесницата полита надолу, слънцето изгаря земята и, за да предотврати още по-голяма катастрофа, Зевс удря със светкавица конете, колата и момчето вътре. На земята - пустинята Сахара, на небето - Млечният път, това са белези, останали от вселенската катастрофа. Остават още и парчета кехлибар – златните сълзи на скърбящите сестри на Фаетон. Ето какви работи ни разказва Овидий в своите „Метаморфози”. Това е книга, която, може спокойно да се каже, стои в основата, вдъхновява и спомага за развитието на цялата европейска цивилизация – като се започне от Средновековието и Ренесанса, та до наши дни.

В наши дни например, в албума си „Модерни времена”, Боб Дилън включва четири композиции по теми от Овидий. Бенджамин Бритън пък се вдъхновява за „Шест метаморфози по Овидий”, опус 49, за соло саксофон.

Самият Публий Овидий Назон е известен като своеобразен Нарцис. Критиците и историците на литературата казват, че в сравнение с всички древноримски автори, в творбите си той пише най-много за собствения си живот. Харесва се човекът и това е. Иска да се обезсмърти – и това е. Но всъщност се харесва с право, защото поезията му е страхотна, а тя му осигурява и безсмъртието.

Овидий е роден през 43 година пр. н. е. в благородническо семейство на конници. Баща му го праща в Рим да учи риторика, за да се занимава с право. Той обаче не е очарован от идеята, зарязва училището и тръгва да обикаля по света, като посещава големи културни центрове - Атина, гръцките градове по малоазийското крайбрежие, Сицилия. В Рим за кратко заема дребни държавни служби, но зарязва и тях, отдава се изцяло на поезията. Не е ясно как успява да се издържа прилично от поезия, но това не е без връзка с факта, че има богати и влиятелни приятели, включително в кръга на прочутия Гай Цилний Меценат. Да, и досега ползваме „меценат” като дума за някой, който подпомага изкуствата. Самият Гай Меценат е бил приятел и политически съветник на император Октавиан Август и нещо като културен министър, който се занимава с благоденствието на императорския поетичен кръг. Овидий е на 18 години, когато постига голям успех по време на първото си публично поетично четене и оттогава поетичната му слава непрекъснато расте, независимо от някои трагични житейски обстоятелства. Той попада в кръга също на известния патрон Маркус Корвинус, популярен с доста разкрепостеното си, дори за Рим от онова време, отношение към жените и секса – а това в доста голяма степен оказва влияние върху творческата и житейска съдба на Овидий.  

До 30-та си година Овидий се развежда два пъти и се жени три пъти. Като поет пък става известен отначало с еротични стихотворения, събрани в три книги. „Героини” се смята за най-старата запазена от тях. В нея стиховете са под формата на писма на митологични жени до техните любими. В „Любовни елегии” Овидий се връща в съвремието си, като пише еротични поеми за девойка на име Корина. Когато е на 45, той публикува книгата си „Любовното изкуство”, чиито сюжет пародийно разказва как човек може да намери и съблазни жени в Рим. Пародийната форма обаче не го спасява от гнева на Октавиан Август, който се бори за повече морал и ред в империята. Без съд и без дебат в Сената, Овидий е заточен в град Томис, днешният румънски град Констанца на Черно море. Като официална причина се сочи разпуснатата му поезия, която се отразява лошо на римските нрави, но за това има силни съмнения – най-малкото, защото изгнанието идва чак осем години, след като е издадена книгата „Любовното изкуство”. Истинската причина и досега е неясна, въпреки многобройните версии. За най-вероятно се смята, че Овидий е видял или научил нещо за императора, което не е трябвало да знае, затова е захвърлен в този далечен северизточен край на империята, където няма библиотеки, където природата и варварските племена са агресивни, където животът изглежда тежък и безсмислен. Още повече,  Овидий току-що е завършил най-великата си творба, венеца на живота си – „Метаморфози”, а не може да се наслади на нейния успех. Затова преди да замине за Томис, той прави опит да изгори ръкописа, но за радост - не успява. В следващите десетина години, които прекарва край бурното и неприветливо за него Черно море, той пише още „Писма от Понта”, книгата „Фасти” и трагичната си поема „Ибис”. Те дооформят поетичната му слава, но не му носят онова, което приживе иска най-много – завръщане в Рим. Императорът остава безмълвен както на неговите молби, така и на опитите за влияние от страна на приятелите му. Овидий умира край Черно море и е погребан там някъде. Последните думи от знаменитите му „Метаморфози” гласят – „аз ще живея”.