"Девизът на "Новая газета" беше: буквите ни са същите, но думите – други.
Колко тежи словото?
(понякога колкото целия живот)
Може ли словото да противостои на въоръжената тирания?
(не)
Може ли словото да спре войната?
(не)"
С тези тежки и страшни думи завършва книгата си с литературни репортажи "Моята (любима) страна" руската журналистка Елена Костюченко. Тя напуска Русия завинаги в 2022 г.след няколко репортерски пътувания до Украйна и след като в началото на последното получава дискретно предупреждение, че чеченските части на руските контролно-пропускателни пунктове имат заповед да я убият.
Всъщност Костюченко е и сред първите руски репортери, които пишат за присъствието на руски войски в Източна Украйна, когато там започва война през 2014 г. Пише и за екологичните проблеми в Далечния север, дискриминацията на различните, живота в дълбоката провинция, интернатите, всемогъщата олигархия, бедността и тоталната несигурност, в която израства поколението ѝ.
Пише от личен опит – живее за малко в интернат за психично болни, взима тайно проби от тундрата заедно с активисти на Green Peace, влиза в запустели строежи, за да ги види през очите на оцеляващите в тях ничии тийнейджъри...
Чуйте как Красимир Лозанов представя "Моята (любима) страна".
Снимки – личен архив и ИК Жанет 45
